Изгубен

Някъде и някога се той изгуби

някъде в странен сън

и потънал някога в своите мисли

не видя що ставаше отвън.

А времето пагубно минава

минава даже още как

но той се рееше в безкрая

на тъмните си мисли пак.

Може би е малко тъжно

че така  потънал в сън

не виждаш ти какво е нужно

а само някакъв далечен звън.

Някъде и някога е всичко

но най-вече е сега

и щеше  ли да е различно

в някоя по-друга синева?

С поглед леден

Не това не беше сянка

не това не беше стон,

но не беше и надежда

търсеща от мрака вън подслон.

Тъмна фигура – не сянка

с шапка стара и балтон

дъждът ръмеше по тротоара

и на нему даваше подслон.

Надеждата била умряла

за всички други а за него не

но той не вярваше във хора

а  в погрознели стари зверове.

И не би бил тъй изправен

в мрака ширещ се надлъж

ако не беше най-достоен

както казаха веднъж.

...

Не той не беше най-последен

ни през вековете пръв да беше

Но изправен с поглед леден

срещу всички им стоеше.

Очите ти

Очите ти като небесна синева.

Очите ти  моя радост  в утринта.

Очите ти  така блестящи във нощта,

говорят че са единствени в света

В очите ти е морският прибой,

но ти не каза: „Спри, постой!”.

Очите ти потънаха в тъга.

Очите ти  те тъй далече са сега.

Очите ти са с цвят на вечна красота,

но и тях отмъкна ги смъртта.

На нейните мечти

Море ли бе или стихия

или зов нещастен в нощта,

но върни се ти и моля те спаси я

от дълбоките води на любовта.

Неволно може би се тя изгуби,

Неволно тя попадна в този край.

Но ти тръгна си и я прокуди

И тръгна тя към нейният безкрай.

Но защо отново ти се върна?

Сърцето спря й в своя бяг.

Човекът с тъмно расо я прегърна,

Загуби се на този бряг.

И там където вълната се разбива

удавиха се с нея и нейните мечти.

Тъжно е когато тя заспива,

А някой гледа безучастно отстрани.