Пролог

Нявга, някъде далеч

тъй тъмно е било

разказват хората до днес.

Но нима се чудите защо

нечий поглед устремен

бил от мрака заслепен?

Затова

позволете ми да ви разкажа

аз история една

за тези мрачни времена.

История която макар пропита с тъга

Донесла е на някой свобода.

Изгубен

Някъде и някога се той изгуби

някъде в странен сън

и потънал някога в своите мисли

не видя що ставаше отвън.

А времето пагубно минава

минава даже още как

но той се рееше в безкрая

на тъмните си мисли пак.

Може би е малко тъжно

че така  потънал в сън

не виждаш ти какво е нужно

а само някакъв далечен звън.

Някъде и някога е всичко

но най-вече е сега

и щеше  ли да е различно

в някоя по-друга синева?

С поглед леден

Не това не беше сянка

не това не беше стон,

но не беше и надежда

търсеща от мрака вън подслон.

Тъмна фигура – не сянка

с шапка стара и балтон

дъждът ръмеше по тротоара

и на нему даваше подслон.

Надеждата била умряла

за всички други а за него не

но той не вярваше във хора

а  в погрознели стари зверове.

И не би бил тъй изправен

в мрака ширещ се надлъж

ако не беше най-достоен

както казаха веднъж.

...

Не той не беше най-последен

ни през вековете пръв да беше

Но изправен с поглед леден

срещу всички им стоеше.